| » Обещах |
perperikon |
2007-04-04 01:14 |
липсващи в нета стихове на Евтим Евтимов. Ето вместо "Лека нощ!"
Очи - два къса от луна,
ръце - две птици от върха небесен...
През тоя час защо ми позвъня,
когато пишех пак за тебе песен?
Когато най-нечутите слова
нашепвах за усмивката ти чиста?
Прегръщах цяла вечер след това
аз тази блага песен върху листа.
|
| » credo, |
perperikon |
2007-04-04 01:17 |
| чакам обещаната легенда, макар че сигурно ще я гарнирам със сутрешното кафе... Лека нощ! |
| » * |
nefertiti2 |
2007-04-04 01:23 |
Хей,какво направихте хора!!!
Какво чета тук!!
Пси,аз се извинявам от името на всички.
Ела тук мила!!!
Сега ще потърся нещо подходящо за теб Пси!!
Честита победа на изпита Пси!!!
Давай все така и не забравяй да казваш че си българче!! |
| » Пси надявам се да ти е интересно!! |
nefertiti2 |
2007-04-04 01:49 |
Клеопатра VІІ Филопатор била от гръцки произход и родена в Александрия, Египет. Още от малка се проявила като изключително умна. Тя била най-голямото дете на Птолемей ХІІ, тъй като двете й по-големи сестри починали. Имала и по-малка сестра - Арсиное. В началото за кратко време Клеопатра управлявала с баща си, а след смъртта на Птолемей ХІІ през пролетта на 51 пр.н.е. и с двама от братята си, Птолемей ХІІІ, който се възправил срещу Римското властничество, и Птолемей ХІV. След смъртта на братята си тя взела символично за съпруг най-големия си син под името Птолемей XV Цезарион (44-30 пр.н.е.).
През 48 пр.н.е., съветниците на Птолемей ХІІІ, предвождани от евнуха Потинус, отстранили Клеопатра от власт и я прокудили от Египет. Сестра й Арсиное я придружила. По-късно през същата година Птолемей сам застрашил властта си, намесвайки се в делата на Римската империя. Когато Помпей пристигнал в Александрия да търси убежище от Юлий Цезар, Птолемей го убил, за да направи добро впечатление на Цезар.Но той бил толкова възмутен от това предателство, че превзел египетската столица и изиграл ролята на арбитър в спора между Клеопатра и Птолемей за трона. (Трябва да се отбележи, че Помпей бил женен за дъщерята на Цезар, починала при раждането на сина им). След кратка война Птолемей ХІІІ бил убит и Цезар възвърнал трона на Клеопатра, за да управлява заедно с Птолемей ХІV.
През зимата на 48 пр.н.е.-47 пр.н.е. Цезар останал в Египет и Клеопатра станала негова любовница, укрепвайки по този начин политическите си позиции. Египет останал независим, но три римски легиона били разположени там за да го пазят. Зимната връзка на Клеопатра и Цезар довела до раждането на син, наречен Птолемей Цезар (с прякор Цезарион, малкият Цезар). Въпреки това Цезар отказал да направи момчето свой наследник и отредил това да бъде племиникът му Октавиан.
Клеопатра и Цезарион посетили Рим между 46 пр.н.е. и 44 пр.н.е. и били там когато Цезар бил убит. Преди или точно след като тя се завърнала в Египет, Птолемей ХІV, който може би бил убит от сестра си. Тогава Цезарион започнал да управлява с Клеопатра.
През 42 пр.н.е., Марк Антоний, един от триумвирата управляващ Рим след смъртта на Цезар, призовал Клеопатра да се срещне с него в Тарсус, за да засвидетелства своята лоялност. Клеопатра пристигнала много пищно и така очаровала Марк Антоний, че той решил да прекара зимата на 42 пр.н.е.-41 пр.н.е. с нея в Александрия. През зимата тя забременяла и родила близнаци, които те нарекли Клеопатра Селена и Александър Хелиос.
Четири години по-късно, през 37 пр.н.е., Антоний посетил отново Александрия на път за сражението му с Партиняните. Той подновил връзката си с Клеопатра и от този момент Александрия станала негов дом. Той можел да се ожени за Клеопатра по Египетските правила (такава алинея имало в документа "Светониус"), въпреки че по това време вече бил женен за Октавия, сестра на неговият колега от триумвирата Октавий. С Клеопатра имали още едно дете-Птолемей Филаделфус. През 34 пр.н.е., след завоевателният поход на Антоний до Армения, Клеопатра и Цезарион били короновани като владетели на Египет и Кипър; Александър Хелиос - на Армения, Мидия и Парта; Клеопатра Селена - на Киренайка и Либия, а Птолемей Филаделфос -управник на Финикия, Сирия и Силиция. Клеопатра също така взела титлата "Кралица на Кралете".
Съществуват доста недоказани, но известни истории за Клеопатра. Една от тях е, че тя се обзаложила с Антоний, че може да похарчи десет милиона систерции за една вечеря. Той приел облога, а на следващата вечер Клеопатра наредила да им донесат купа с много силен оцет. Свалила безцената си перлена обица, пуснала я в оцета, изчакала да се разтвори и изпила оцета до дъното купата.
Поведението на Марк Антоний било окачествявано като скандално и възмутително от Римляните, и Октавиан убедил Сената да започне война срещу Египет. През 31 пр.н.е. двете войски се срещнали в морска битка до бреговете на Актиум. Клеопатра също участвала със своя армада, но виждайки как слабо оборудваните кораби на Антоний губят от Римските, тя побягнала. Антоний напуснал битката и я последвал. След битката при Актиум Октавиан завладял Египет. Когато приближавал Александрия, към него се присъединили и войските на Антоний. Клеопатра и Марк Антоний се самоубили, като Клеопатра използвала отровна змия, на 12 август 30 пр.н.е.. Цезарион бил екзекутиран от Октавиан. Останалите три деца от Антоний били пощадени и заведени в Рим, кадето ги отгледала жената на Антоний Октавия.
Често се твърди, че Клеопатра е използвала асп, за да се самоубие. "Асп" означава отрови от различни змии, нo в случая означава египетската кобра, използвана за екзекуциите на престъпници.най-нови проучвания показват , че е много вероятно да не се е самоубила, а да е убита от Октавиан .
С гръко-македонски произход, Клеопатра се слави като първата в семейството си научила египетски език през тяхното 300 годишно властване над тази страна. |
| » Перпи |
nefertiti2 |
2007-04-04 02:09 |
Аз ако бях пътник 21,
щях да приема сделката за синтетичното гориво. |
| » Девичина могила |
credo |
2007-04-04 04:08 |
Било през татарско. Татарите имали стан до нашето село. И обичай такъв имали - да грабят от българското население малки момчета ( да, като еничерството, нещо подобно ще да е било), после да правят от тях кръволоци. И това село не било подминато - пропищели няколко къщи, почернили се няколко майки при живи деца се почернили...
Било Гергьовден, голям празник - момите извили хоро, леело се вино, празнувал народа. На хорото била и най-хубавата мома на селото - като слънце греела - с дълга и руса коса, прелест! Не останал незабелязан празника на местните от татарите. Наближили ги, гледали и не се намесвали. Посвили се нашите, позатихнал и тупанят и...айде, накъде село. Прибрали се. Всички - и млади, и стари. Всеки със свито сърце, да не би пакост да им направят татарите през нощта. Никой не мигнал през тази нощ, ослушвали се и чакали нападението на друговерците. Било им писано да осъмнат невредими. Не се случило нищо лошо. Отдъхнало си селото - "Размина ни се барем този път!" Не си отдъхнала само най-красивата мома, онази от хорото. Свито било сърцето й. Била срещнала погледа на един от татарите - огън фърляли очите му. Но не й се видял страшен, напротив, нещо се обърнало в сърцето й, нещо я карало все към "Татарско" да вдига очи и да поглежда с копнежи към хълма...
Изтърколила се една година време. Пак дошло време за хоро по Гергьовден. Пак се дигнало селото и горе, по баирите. Завъртели се чеверметата, забил тъпаня, люшнало се хорото, момите се смеели и танцували, само тя не се усмихвала, пристъпяла като в просъница и гледала в посока към "Татарско". Не закъснели и те, появили се - нагиздени и пременени. И той бил сред тях - най-напетият и най-хубавият го видяла тя. Запътил се право към нея, прекъснал хорото и се хванал... до нея. Единствен от татарите бил той на българското хоро. Другите седели отстрани и гледали. Селяните се стъписали, но не смеели да се обадят. Редували се хората, едно след друго, все по-силно стискал той ръката на девойката, все по-често му дарявала тя по една усмивка...Поотпуснали се сърцата на местните - "Че те не били толко страшни ора, тия татари, кво са ни взели акъла? Вижте го тоя, не можеш да кажеш, че не е от нашите, че даже се приличат с нашта мома, секаш една майка ги е раждала!" ...
Вгледала се тогава и момината майка в чертите на татарина, вгледала се и онемяла - синковите си черти открила в него, ми да, мязат си с щерка й, то дали...писнала майката: "Сине, ма ти не ли си...синеее..."
Притъмняло отведнъж, чуло се едно бучене, трясък, като да се разцепва нещо, земята се разтресла...отворила се. Широко се отворила под нозете на татарина и неговата изгора. Полетели и двамата надолу в пукнатината, саминки те, двамата...прибрала ги земята - ей, така за миг само...останала отгоре да се вее единствено косата на девойката - руса и блести като злато...
...Днес тази местност се казва "Девичина могила" - от девойка иде името й. Местните показват къде са влетели в земята двамата млади, по "косата" познават - сноп трева се жълтее сред зелената, единствено тя е с такъв цвят, като злато...
|
| » * |
nefertiti2 |
2007-04-04 04:23 |
ДРУГОСЕЛЕЦ
Като на всеки празник, кръчмата се пълнеше с хора. През отворените прозорци можеше да се види как идат и ония селяни, които бяха позакъснели. Вървяха бавно, тежко, като че умората беше ги налегнала едвам сега, когато бяха останали без работа. Всички бяха си турили чисти ризи с широки бели ръкави, спираха се и гледаха насам, гледаха нататък. И как няма да гледат? Трева е поникнало и на камък. Такава зеленина е навън, че и в кръчмата като си седи човек, пред очите му играят зелени кръгове.
Още от вратата някои извикаха: "Доброутро!" - но не бързаха да седнат, защото сред кръчмата беше се изправил Йови и разправяше:
- Ходих навсякъде аз. Бях и на Мимерлика, и на Дурасийския път. Бе, брате, то едни ниви станали, да им се ненагледаш. Ръжта е висока колкото боя ми. От нощешния дъжд малко са полегнали, но ще се изправят, като пекне слънце. Хеле твойта зимница, бай Алекси - обърна се той към кмета, - дето е на Чатърлъка, здраве й кажи.
- И аз имам зимница там, тя как е, Йове?
- И тя е хубава, бай Миале. Всички са хубави.
- Йови право казва - обади се дядо Иван. - храните са добри. Никой не мой каза отнапреж, че е негово, щото е сял, докато не го тури в хамбаря си, ама ако е рекъл господ, голям спор и берекет ще бъде таз година. Трябва пазене само. Затуй знаеш ли какво ще ти кажа на тебе, кмете, Алексе, я чуй...
Други говореха на кмета и дядо Иван трябваше да почака.
- А чуй, Алексе - започна той отново, - да кажеш там на твойте чиновници, на поляците де, да пазят добре. Нямат работа в село, в къра да вървят.
- Знам, дядо Иване, знам. Казах им. Хората претендират, рекох, или ще пазите добре, или ви уволнявам на общо основание. Да си отваряте очите, рекох, улови ли се някой добитък в нивите - право в капана. И глоба.
- Не глоба, а бой, бой. Чуваш ли, Алексе?
- Холан, дядо Иване, много си лош. А що не кажеш на твойте овчери, все у нивята се увират.
- Кой? Аз? Мойте овчери? Ти да си знаеш устата, чу ли! Мойте овчери! Бе я са виж ти, себе си виж, два наполеона имаш да ми даваш от толкоз време, а още не ми си ги дал. Магаре такова. Мойте овчери...
- Не се карайте! - намеси се кметът. - Стоене, ти си млад, потрай. Дядо Иване, не се ядосвай. Слушайте какво ще ви кажа: аз съм кмет. Аз, тъй да се рече, съм облечен в ризата на закона и знам какво правя. Не ща никой да ме учи. Отсега нататък, казвам ви го, улови ли се някой в нивите, бил той овчар, бил говедар, наш, ваш - все едно. Глоба на общо основание. Тъй да го знайте.
Не бяха пили още, затуй и разпрата утихна лесно. Почти пиян беше само Торашко каменарят, който беше дошел най-рано. Неговата къща беше близо - горе на баира. Едно време Торашко беше се заловил да копае наоколо, за да поразширочи двора си, защото нямаше накъде другаде, "Боря се с баира!" - казваше той. Но на това място излезе хубав камък и Торашко се залови за каменарство. Около къщата му винаги имаше сега струпан камък, готов за продан. Тия камари приличаха на дувари, на крепост. Затуй и Торашко казваше: "Не ща да знам никого, ей! Аз живея в Порт Артур!" Но той казваше туй, когато биваше пиян, и го изговаряше: "Аз живея в Портартър!"
Сега Торашко още мълчеше. Докато беше траяла препирнята, той внимателно беше слушал всички. С никого не беше съгласен, никого не смяташе за прав. Но той си имаше ред в пиянството и още не беше дошла минутата да говори. Сега само слушаше и, най-много, изглеждаше гневно и продължително ту тоя, ту оня, като че искаше да каже: "Бе аз ще ви дам да разберете, ама да са здрави предните зъби!" От яд чукаше силно по масата и искаше още ракия.
Разговорът в кръчмата утихна и се раздроби. На една страна кметът и някои близки негови хора приказваха за политика.
- Драган пак отишел в града. Щял да се оплаква на началника, искал да касира избора.
- Ами, да има да зима.
- Доходяла жена му у нас. Не зная, рекла, какво ще правим с наш Драгана, ще си изгуби ума с тия селски работи. Скача, рекла, в съня си и вика: "Касация!"
Всички се засмяха.
- Касация! - викал. Питала жена ми: "Бульо Марийо, рекла, що е туй касация?"
- А тя?
- Рекла й: "Хайде, хайде! Нека той виси по кръчмите, нека не си гледа работата, че касация не, ами съвсем ще я закъсате!"
Пак се засмяха високо. След туй кметът се понаведе, поогледа се и ниско зашепна нещо.
На друга маса дядо Иван, забравил вече кавгата, разказваше:
- Не думай тъй, Миале, днешният празник е голям. На днешния ден св. цар Костадин и царица Елена намерили честния кръст. Същия, на който е бил разпънат Исус Христос. Хаджи Злати, като си доде от Божигроб, донесе ей такова парченце от него, от честния кръст, малко, колкото една трохичка. Аз бях дете тогаз, ама го видях: черно едно дърво, като кюмюр. Помага за всичко.
- Помага, вятър.
- Е и ти, Миале. Откога стана такъв протестантин!
Дядо Иван се засмя и запуши с дългото си тръстено цигаре.
В кръчмата влезе Илия, полският пазач с преметната на рамо кримка, висок, изгорял от слънцето, и от него сякаш полъхна нещо от зелените ниви. Като видя, че кметът е вътре, Илия се повърна и тозчас вкара пред себе си един непознат селянин.
- Гуспудин кмете! - гръмна силният му глас. - Ей го тоя: улових го, че пасе коня си в нивите. В ичимика на Татар Христа го улових, до лозята.
Разговорите изведнъж секнаха. Всички се обърнаха и погледнаха непознатия: беше дребен човек, дрипаво облечен. По носията се познаваше, че е другоселец. Едното му око имаше беличко вътре и го правеше кривоглед.
- Чуваш ли, кмете, чуваш ли! - завика дядо Иван. - Аз какво ти разправях тебе...
- В моя ичимик ли бил, кайш, Илия? - попита Татар Христо. - В моя ичимик, а?
Той стана, измъкна се иззад масата и изглеждаше уж спокоен, но изведнъж се спусна връз другоселеца.
- Бе вий какви хора сте бе! Как тъй ша влезеш в чужда нива, да тъпчеш на човека стоката му, мъката му? Кой си ти? Какъв си? Хайдук!
Почервенял, с издути жили на шията, с изпъкнали сини очи, Татар Христо беше дигнал юмрук над другоселеца и само дето не го удряше още.
- Удри го, удри го! - викаше дядо Иван.
- Я чакайте! - извика кметът. - Тук закон има. Бай Христо, седни си на мястото. Ти защо си влязъл в нивата? - обърна се той към другоселеца.
- Не бе, гуспудин кмете, не съм влязъл. Кончето ми е болно. Спрех се на пътя, на самия крайчец на нивата. Чакай, рекох, да видя дали ще посегне да яде, защото, когато добитъкът е болен, не яде. И не яде. Нито един класчец не откъсна...
- Лъже, гуспудин кмете! - извика Илия и отвисоко, като орел, изгледа другоселеца. - Лъже, сред нивата беше.
- Глоба! - каза кметът. - Сто лева глоба. Хайде, давай парите още сега.
- Сто лева! Че отде ще ги зема... Сто лева! Сиромах човек съм, нямам. Сто лева!
- Илия, я го обискирай! Виж колко пари има.
Но преди да посегне Илия, другоселецът сам бръкна в пояса си, извади синя, вехта кесия, навървена на гайтан и вързана на шията му, забърка в нея бавно, с мъка. Като че сега забелязаха, че там, дето бяха ръцете му, по изтърканата му антерия имаше кръпки. Ръцете му трепереха, извади огниво, кремък, извади една банкнота от двайсет лева, сгъната на четири, няколко дребни пари, копчета.
Изведнъж стана нещо неочаквано. Торашко скочи, бутна масата пред себе си и извика:
- Оставете човека бе! Какви хора сте вий!
Че беше пиян, пиян беше. Стана, позалитна, спусна се към другоселеца, сложи ръце на раменете му, прегърна го и заплака:
- Ох, братко, братко! От тебе ли намериха да искат пари, братко!
И го целуна по едната буза, после по другата. След туй мина, седна на мястото си и повече нищо не каза.
В кръчмата стана съвсем тихо. Никой не продума. Само дядо Иван, без да гледа някого, промърмори под носа си:
- Хм... ша го цалува пък... Юда!
Кметът се обади:
- Остави го, Илия. Хайде тоя път ти прощаваме, но друг път, да знаеш, прошка няма.
Не беше успял другоселецът да прибере кесията си, разтреперан сега от радост, както доскоро трепереше от страх, когато някой извика отвън:
- На кого е тоя кон бе? Кон паднал, тука умира, на кого е бе, хей!
Другоселецът чу и веднага изскочи навън. Всички излязоха подир него. До кръчмата имаше каруца и конят, както беше впрегнат, лежеше на земята. Право беше казал човекът, че конят му бил болен. Спуснаха се всички да помагат. Уловиха коня кой за крак, кой за опашка, кой за глава и го изправиха. Какъвто беше господарят, такава беше и стоката му: кончето беше слабо, дребно, с разрошена козина. Изправи се, но едва се държеше на краката си. Очите му бяха тъмни, замъглени, сякаш слепи.
Един през други, като се трупаха наоколо и викаха, селяните даваха най-различни съвети. Дядо Иван каза, че добичето изглежда да е подуто и затуй не ще е зле да му се даде малко английска сол. Друг каза, че е настинало и трябва да се поразтрие. Тозчас Татар Христо сграби от земята стиска сено и започна да търка животното по корема, по гърба, навред. Търка го дотогаз, докато сам се умори и изпоти. Добичето като че се посъвзе.
- Метни му сега нещо на гърба и го поразведи - каза кметът. - Ще му мине, недей бра грижа. Развеждай го, не го оставяй да стои на едно място.
И като се обърна към Илия, кметът каза:
- Тичай у нас. Кажи да ти дадат малко хляб, малко сирене, па дай го на човека да си похапне.
Кметът се прибра в кръчмата, Влязоха след него и селяните. Другоселецът остана сам и започна да развежда коня си.
Стана пладне, някои селяни си ходиха в къщи, някои - не. Никой не обръщаше внимание на другоселеца. А той все развеждаше коня си, от час на час загрижен повече, че добичето не отива на добре.
Мръкна се. Гъстият листак на овошките потъмня, поляните и нивите вече не се виждаха. На нея страна, над черния гръб на баира, изгряха звезди. Топло беше.
Кончето повече не можа да стои на краката си и легна до каруцата. Другоселецът стоеше до него в тъмнината. На каруцата хлябът тъй стоеше, както бяха му го донесли. По улиците никой вече не минаваше, само в кръчмата светеше, там свиреше гайда, чуваше се как играят ръченица. По едно време излезе Торашко каменарят, погледна към другоселеца, но нито го видя, нито го позна. Торашко политна насам-нататък и извика:
- Не ща да знам никого! Аз живея в Портартър!
И тъй като беше отминал напред повече, отколкото трябваше, той се повърна и пое из улицата, която водеше към баира.
Другоселецът остана сам. Нито имаше кой, нито можеше някой да му помогне. Той клекна до падналия кон. После седна, взе главата му и я тури на коленете си. Гледаше го едно око голямо, препълнено с мъка и вътре в него светеха лъчите на звездите.
Й. Йовков |
| » До днес |
credo |
2007-04-04 04:23 |
| още не съм стъпвала там. Не съм търсила тревата, а е отгоре на баира, близо до нашите къщи... От дете не смея да отида и да потърся тревата, само слушам какво разказват другите - досущ като коса била тревата, като злато греела, верно било...но не отивам, не смея да разваля магията на легендата... |
| » * |
nefertiti2 |
2007-04-04 04:42 |
| Аз бих отишла.Защо,не знам.... |
| » Сега видях, |
credo |
2007-04-04 05:10 |
че е пълнолуние и потърсих нещо подходящо за случая. :)
ЩОМ ВЗРЕШ СЕ В ОТРАЖЕНИЕТО НА ЛУНАТА
web | Високи бели птици на брега
И ето: кръглата луна,
разстилаща покой от облаци,
зелената грамада на вълните,
разпръскващи се безпричинно,
отглас тих от музика
и същества
от лунна светлина и от вода,
живеещи в света двумерен
на границата
между дълбините и простора,
създаващи се всеки миг
от мимолетните движения.
О, аз във вас съзирам
живот,
така искрящ от радост
и увличащ,
че се потапям,
с вас, за да остана,
но ви разбивам
и само кожата ми се превръща в кратко
убежище за стичащи се
лунни капки.
Антоанета Николова
|
| » За кафето ви... |
credo |
2007-04-04 05:17 |
СЪСТОЯНИЕ
web | Високи бели птици на брега
Докоснах се до слънцето
и цялата ми длан засвети.
Не мога със вода да я измия.
Сега ще може всичко
да се вижда през ръцете ми
и аз ще трябва дълго да се крия,
докато тежката вода на времето
пак очертае мойта непрозрачност.
За кратък миг, докато виждах себе си,
видях: децата идват от пространството
и постепенно се нагълтват с време,
удавят се във него и забравят
прозрачността, в която са родени,
и светлината като състояние.
Антоанета Николова
|
| » Легенда за Бояна |
anubhis |
2007-04-04 07:53 |
Безмълвна нощ се спуска над Бояна
и само вятъра във клоните шепти.
Една самотна свещ догаря в храма
където влюбемо рисуваш ти.
Ще може ли нощта да скрие твойта тайна
че там далеч от хорските очи
една любов красива и омайна
като икона в твоя храм мълчи.
Рисуваш ти и неусетно времето минава
рисуваш упоен от своя сладък блян.
Дори и любовта ти да потъне във забрава
сърцето ти остава в този храм.
Но ето че навън се зазорява
догаря със свеща и твоя плам.
една звезда в небето гсне над Бояня
че любовта не може да живее в храм.
Една любов затвориш ли я във сърцето
ще се стопи изгаряйки от самота.
Една любов е истинска едва когато
успее да докосне вечността. |
| » това |
anubhis |
2007-04-04 07:55 |
| е поздрав за вси4ки януарци не ви познавам но ве4в ви оби4ам:)) |
| » уау, всички сте супер! |
rata |
2007-04-04 08:20 |
Къде съм била тази нощ и аз?
Влак, чиято свирка
тъжно пищи...
Кога е било това?
сякаш вчера,
сякаш днес,
сякаш утре,
откъде е тоя влак,
къде отива
и аз къде съм? |
| » Рата, привет |
credo |
2007-04-04 08:48 |
и до скоро, бързам, закъснявам за работа. :)))
Слънце желая през днешния ден на всички от темата. :))))) |
| » Здравей credo:) |
rata |
2007-04-04 09:14 |
| Не мога да се сетя за стария ти ник. Колкото до "месечинката" - беше шегичка. Слънчев ден и на теб! |
| » *** |
djemka |
2007-04-04 11:34 |
Докосваш ме с поглед
и галиш ме с дихание
притварям с копнеж очи
потънала в мълчание.
Въздухът трепти
от мирис на любов
ръцете ти рисуват ме
с горещо обожание.
Две преплетени
тела сме в мрака
стонове от сладост и нега.
Тихо утро се промъква
с привкус на тъга. |
| » римейк на текст |
nasko_viP |
2007-04-04 12:11 |
| Високи бели птици на брега
Докоснах се до слънцето
и целио светнах.
Не мога със вода да се измия.
Сега ще ходя мръсен
и се вижда през ръцете ми
и аз ще трябва дълго да се крия,
докато тежката вода
пак дойде да се измия.
За кратък миг, докато виждах себе си,
видях: децата идват от пространството
и постепенно се поливат с вода,
удавят се във нея и забравят
прозрачността, на водата ,
и светлината като състояние.
Антоанета Николова
|
| » това дано ви размее |
nasko_viP |
2007-04-04 12:21 |
Колю се кютка
колю се кютка ,
кюткай се колю,
колю е при любка,
люби колю,
колю е при кютука,
кютук си колю. |
| » римейк на текста |
nasko_viP |
2007-04-04 12:48 |
Ухание
Найден Найденов
Ухание на салатка и акциза,
ухание на пролетен бобец,
ухание на зряла житна нива,
ухание на топъл бял хлебец.
Ухание на нежна коприва ,
ухание на момини сълзи.
Ухаеш ти, а аз съм се изкъпал
сред мириса на люляко прецъфнал.
|
